Кубрат учи синовете си да са единни. Всички знаем историята с пръчките, които трудно се чупят в снопа, но по отделно могат да се пречупят много лесно. Елементарна истина, която май знаем само на думи. Какво става в "милата" ни страна, какво става с "природозащитниците"? С хората, които уж обичат животните и биха дали мило и драго да помогнат в създалата се ситуация, популярна под името "Насилие над животни".

След издевателството над Мима имаше бум от такива хора - потресени от жестокостта, с желание да помогнат. В началото това толкова ме радваше. Виждах как в обществото ни най-сетне се появи движение и голяма част от нас заявиха позицията си. За все още неосъзнатото ни робско мислене това беше повече от похвално. Но както се казва - всяко чудо за 3 дни. И този път не успяхме да избягаме от себе си, от стремежа си за издигане в очите на слепите.

Добре, че животните не използват интернет. Няма как да видят, че съществуването им се превърна в рекламна кампания, колкото повече са мъките им - толкова по-голяма е "печалбата" за човека, успял да ги заснеме в миговете на агония и да ги качи във Фейсбук. Незаменимият Фейсбук... надявам се модата му да не отмине скоро, защото какво ще правят тогава четириногите ни приятели? Тежко и горко им...

Имайки възможността да попадна в покварените среди на "природозащитниците", представата ми за обич и грижа към животните се преобърна.  Няма и помен от положителното усещане, което се появяваше у мен преди време, виждайки стотиците хиляди членове на фейсбук групи за защита на животни, подкрепящите ги организации. Сега виждам следното: разединени групички от хора, озверели едни срещу други в опитите си да прилапат повече дивиденти на гърба на кучето. Фейсбук групите се оказаха доходоносен метод, чрез който администраторите могат да рекламират личния си бизнес. Къде другаде могат да съберат 100,000 овце, на които да кажат "Цъкни на този линк, за да ме подкрепиш!". И ти цъкаш, защото си мислиш "Това е група за животни, така ще помогна!". Де да ставаше така... помагаш наистина, но не и на животните. На тях им трябва храна, подслон, реална защита - не преглеждане на фейсбук страници. Колко хора, редовно апелиращи "осиновете си животно!" са го направили сами? Лично мога да гарантирам, че много от "защитниците", които боготворим в социалната мрежа, нямат дори едно куче вкъщи, камо ли пък прибрано от улицата. Но нищо, нали всички знаем имената им, популярни са. Няма и как да не ги знаем - редовно ни се натяква "това го направихме ние". Сякаш вече не е важно, че животното е спасено, а че го е спасил този определен човек.

Няма значение, че намереното в Русе коте, блъснато от кола, агонизира от болка и може би животът му свършва. Спешно е не да му се помогне, а да се заснеме клип как някой си там отказал помощ. Трябва доказателство, че друг е помогнал, нали? Трябва всички да го видим и да ги похвалим с популярната реплика "Радвам се, че има хора като вас". Пък то да мре животното, защото лекарите решиха да стават медийни звезди и навреме да саботират конкуренцията. Е, не се радвам, че има такива хора. Бих се радвала повече, ако животинката просто беше получила необходимите медицински манипулации, без публични скандали и риск за живота й.  Давам случката само като обобщаващ пример, защото далеч не е единичен такъв случай.

Не веднъж се е налагало да пиша на организации с отчаяни молби за помощ. Много често отговорът е "Помогнете Вие и ни кажете какво е станало". Добре, но каква е тяхната роля тогава? Да отбелязват присъствие по телевизионни предавания и интервюта?

Друга болна за мен тема - протестите и шествията, които се направиха през тази година, исканията за промяна в закона за защита на животните. Да, всички искаме промяна. Да, повечето от нас се стремят да я постигнат. Но не ми дава мира един въпрос. Защо във фейсбук хората, заставащи зад каузата са към 300,000, а реално присъстващите на простестите са едва около 300? Къде са останалите? Тук мисля, че всеки може да даде отговор сам за себе си.

Не ме разбирайте погрешно, много се радвам, че все пак проблемът с животните набира скорост и се говори за него. Все повече хора имат желание да помогнат сами и са наясно със ситуацията. Няма нищо лошо да кажеш, че ТИ си помогнал и да те похвалят. Но вече става прекалено. Наскоро "защитници на животните" ми обясниха, че след като не съм качила във фейсбук мои снимки с животните си, значи не ги обичам. Може би е по-приемливо да се снимам за спомен с гладушащото куче на улицата, после да го подмина и да споделя снимката? Така дали ще докажа, че го обичам?

Никога не съм твърдяла, че съм голяма природозащитничка, никога не съм апелирала към световен мир, защото ми е ясно, че това е невъзможно. В света трябва да има равновесие. Колкото повече навлизам в средите на организациите за животни, събиращите "на добра воля" дарения на личните си сметки и тем подобни личности, отдали живота си на "безкористната" кауза - толкова повече ми се иска да зарежа всичко и да се измъкна от тази помия. И защо продължавам? Защото виждам помощта и обичта по друг начин.

Наскоро намерих поредното бездомно куче с 3 кутрета на няколко месеца. Проскубани, слаби като скелети, привити на две от ежеседмично гладуване, подивели от липсата на допир с човек. След няколко седмици редовно хранене и човешко отношение, кутретата са неузнаваеми. Да ги виждам как вече тичат към мен с пълни тумбачета и изгладен косъм, размахващи опашки с толкова надежда и благодарност в малките си очички - това осмисля всички усилия. Това е възможно най-голямата награда и признание за мен. Не ми трябват похвали и публично внимание. Затова ще продължавам да прибирам животни от улицата, когато имам възможност без помощта на фейсбук и организации, които са твърде заети да се притесняват дали някой "конкурент" няма да бръкне в купичката им. И просто ще продължавам да храня уличното куче, в което няма и помен от материализма на "защитниците" му...

Наясно съм, че всички обичаме животните и всички се стремим да сме от полза по някакъв начин. Наясно съм също, че много от визираните по-горе личности ще изразят негативното си отношение към написаното (въпреки че имената им не са споменати). Но за пореден път искам да наблегна на това, че няма да постигнем успех, докато не загърбим личните си интереси и не се научим да работим заедно. Докато не си припомним каква трябваше да е целта ни и каква стана накрая...